show sidebar & content

До Райското пръскало и назад

30 мар. 2012 / 0 Comments / in Блог

Райското пръскало в подножието на Ботев връх
Фотограф – Пенчо Чуков

Много често при пътуванията ми из южна България обръщам глава към масива на Ботев. Едва забележима бяла ивица неволно привлича погледа ми. Знам, че това е Райското пръскало и за пореден път твърдо си обещавам, че ще се кача дотам да снимам. Може би година мина от първите ми сериозни намерения и ето,че в средата на юли 2010 с двама съмишленици (фотографи) решаваме да направим заветния преход.

В уречения ден тръгваме в 7 сутринта от местността „Паниците“ над Калофер. Още в самото начало пътеката обезсърчава туриста. Изкачваме се по стръмен сипей, който вероятно в дъждовно време се превръща в кален поток. Нищо обаче не може да пречупи духа на заклетия фотограф. Дори и раницата, която заедно с фототехниката тежи около 12 килограма. Ако трябва да бъдем пунктуални, нека все пак не забравяме и 2,5 килограмовия статив, който допълнително всеки носи на ръка.

След няколко минути сакяш за да не се смачка ентусиазмът на туриста пътеката заравня и излиза от гората на поляна, от която се открива гледка към пръскалото. О, Господи, колко далеч изглежда мястото, което трябва да достигнем. Денят се оформя топъл и слънчев, което за средата на юли не е повод за радост.

Въображаема дървена порта обозначава началото на резервата „Централен балкан“. Рехава табела, която пояснява, че е забранено движението на моторни превозни средства в резервата, виси неубедително на дървен кол. Още по-неубедително стои на фона на добре утъпкания от многократно преминаващи чудеса на 2 и 4 колела път. Предполагам някой предприемчив българин скоро ще инвестира в строежа на бензиностанция там. Както и да е. Продължаваме по пътя, който навлиза в гората и постепенно се изкачва нагоре. Първият един час е най-труден. Водя вътрешна борба с желанието да си остана в сянката на гората и да се излежавам цял ден на хладина, и да продължа напред и нагоре. След половин час всички съмнения отпадат. Пристигаме до чудно местенце с две дървени маси и пейки.

Резерват Централен Балкан - пътеката към хижа Рай

Чудесно място за почивка и идеален повод единият суджук (нося два) да си смени мястото – от теснотията на претъпканата раница го премествам в по-уютно и просторно (засега) място – в корема. Докато хапваме се наслаждаваме на красотата на Стара планина. Почиваме си и продължаваме напред с надеждата час по-скоро да потънем в буковите гори на Южен Джендем, които прегръщайки ни в прохладната си пазва ще ни отърват от палещите лъчи на юлското слънце.

Наслаждавахме се и на тишината и спокойствието, но не задълго. Чуваме стържещия звук на мотора на една уазка. Да си призная честно, изпитах лека завист към хората, които мързелувайки наваксваха баира за броени минути. По принцип ненавиждам все по-натрапчивото присъствие на всякакви нещомобили (АТВ-та, кросови мотори, високопроходими машини и прочее). Но в случая ядът ми бързо стихна, когато забелязах касите с бира в задната част на Уазката. Някак инстинктивно усещах, че бирите пътуват към хижа Рай, където възнамерявах да срещна една от тях очи в очи със суджука от горния абзац. Така и стана. Уазката спря и бирите бяха претоварени на 4-5 катъра, които след няколко минути потънаха в гората в колона по един, оставяйки миризливи маркери по горската пътека.

След няколко минути втора Уазка изсипа семейство с дете на ръба на гората. Хм, значи можело и по-лесно да се стигне дотук – проронвам думи с лека злоба в гласа и къса серия дискретни псувни по адрес на ситуацията.

Изправяме се на края на поляната в началото на южния джендем. Гледката е невероятна. На преден план се виждат гъстите букови гори. Водопадът е все по-близко. Пухкаво бяло облаче се плъзва над масива на Ботев бръх. Пусти облаци, все ги няма когато ми трябват. Прикривайки слънцето те чертаят килим от светлини и сенки върху мощния гръб на Балкана. Е, днес вероятно няма да има облаци (твърде наивно си помислих аз). Кратка почивка и измамно спускане по пътеката, която потъва в дълбините на гората. Чудна прохлада. Две чешми с изворна вода повдигат духа на изморените туристи. А такива имаше. Приятно съм изненадан от преобладаващите млади хора.

В дъното на джендема бистър планински поток криволичи сред различни по големина скални късове. Бистрата студена вода се спуска стремглаво през припряни и бъбриви водоскоци, събира се с малки и големи поточета за да налее снага и да се превърне в Бяла река, която извива покрай Калоферския манастир. Тук фотографът задължително спира. Снимките не са нещо невиждано, но винаги са различни и приятни за окото.

Водопад

Планински поток

На скала близо до пътеката, точно преди да започне безконечното изкачване, грижлива ръка е написала със спрей „Премини на първа предавка“. Приятна шега, която повдига духа. Малко по-нагоре друг шегобиец е сложил тънка клечица под един огромен скален къс. Погледнато отстрани все едно клечката прикрепя скалата да не се търколи в дерето. Въобще проличава една от малкото ни положителни черти като нация – чувството за хумор.

Е, оттук нагоре какво изкачване почна не е за приказване. Пътеката вие дълги серпентини нагоре в гората. Забелязват се и измамни пътечки, които секат направо, но ние не кълвем. Всеки, който е решл да си икономиса път, изкачвайки се право нагоре по стръмен скат знае колко енергия се губи. Крачим си яваш по пътеката и почиваме през все по-къси интервали. Започвам леееко да се понамразвам. Спрях да харесвам бургаската бира, която в продължение на седмица преди това консумирах без ограничение. Тук на кривия кър всеки грам тежи. Сещам се за едно изречение във форум, който наскоро четох. Някой споделяше: „Чудя се дали да вземам апарат в планината. Там половин килограм си е от значение“ 🙂 Господи, какъв проблем имат хората. При нас само фотографската техника надхвърля 9 килограма на човек. Оттам нататък останалия багаж, храна, вода и т.н. Всеки си носи кръста дето се казва. Аз пък без апарат в планината не отивам. Ще вземе да се открие някой рядък като ситуация и визия пейзаж и ще се проклинам седмици наред, че няма с какво да го снимам. А от опит зная, че тя, планината, си ги крие грижливо пейзажчетата и ги показва когато и на когото си поиска. Пинтия.

Букова гора в Стара планина

След час катерене изпъпляме на заветното било. Какъв кеф. Не стига, че секнаха мъките покрай пълзенето ами се откри и гледка, която завладява окото и напълно оправдава името на местността „Райските скали“. Наоколо е рай в истинския смисъл на думата. Поляната е обсипана с дъхави билки: мащерка, жълт кантарион, бял равнец, риган. Забелязват се и туфи с боровинки. Заветната хижа „Рай“ е на една ръка разстояние, сгушена в полите на гигантския масив на Ботев връх. Обвзе ме приятно вълнение. Започнах припряно да се чудя на кого по-напред да звънна да се похваля къде съм и какво виждам пред себе си.

Райското пръскало

Масивът на връх Ботев. Райското пръскало

Приятна заслужена почивка на хижа „Рай“, гарнирана с боб-чорба и 3 кебапченца. След половин час се запътваме към самото пръскало. Трудно се снима райското пръскало. Всъщност трудно е да му направиш кадър, който не е виждан десетки пъти. За целта започвам едно прилазване и припълзяване във високите треви встрани от стръмната пътека към водопада. Тъкмо намерих местенце и хоп, слънцето се скри и цветовете на пейзажа избледняха. Небето стана сиво. Е не тези облаци имах предвид аз. Няма го блянуваното синьо небе с бели облачета. Нямах друг избор. Седнах и зачаках кротко в храсталака. След десетина минути природата ме възнагради. Слънцето се показа иззад облаците и посипа всичко наоколо в меки цветове. Чуден момент. (снимката в началото на статията)

Райското пръскало

По това време на годината пръскалото не е пълноводно. То събира вода от топенето на една пряспа под връх Ботев. Уверих се в това, когато застанах пред самата струя и вдигнах глава нагоре. Приличаше повече на тънка струйка вода, която се спуска от невероятните 125 метра височина.

Водопад Райското пръскало

Това прави пръскалото най-високият водопад на Балканския полуостров. Много обичам нещо българско да е „най“. Най-любими са ми ония 6 метра, с които Мусала настърча над византийския Олимп. Наслаждаваме се половин час и поемаме обратно по стръмния склон. Чака ни път.

Хижа Рай

Зареждаме вода от хижата и напускаме мястото с носталгия. Минаваме отново покрай поляната, пълна с дъхави билки. За пореден път се ядосвам на себе си. Ще ви дам един съвет: НИКОГА не пропускайте да снимате това, което сте си наумили, в момента в който сте решили. Никога не оставяйте ‘за после’ кадрите. Беше се заоблачило, а на идване слънцето печеше и поляната беше изгряла в чудни цветове: жълто, лилаво, зелено. И сега билките си бяха там, но вече цветовете бяха избледнели от липсата на слънчевата светлина. Спускаме се отново в буковата гора на джендема. Спускането върви леко. По пътя природата отново ни дарява с няколко интересни мига, които с удоволствие заснимаме.

Залезът е прекрасен. Тръгваме си заредени с приятни емоции и много снимки.

Tags: , , , , , , , ,

Leave a Reply

Want to join the discussion?
Feel free to contribute!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.